Образование

Пари за ски училище

2009-01-13T20:24:00.002+02:00

Бивш колега по физкултура, съкратен преди няколко години от нашето училище, препитаващ се вече като ски учител и треньор по плуване, влиза в класната стая, за да съобщи на децата, че се организира ски училище. Който иска, да се запише.

Децата първоначално започват да се радват и да заявяват еуфорично, че ще се запишат.

Той ги изчаква да утихнат и им съобщава сумата: 145 лева за четири дни. Моите ученици моментално променят настроението си, защото си знаят, че това са много пари и родителите им няма да дадат.

На следващия ден Ники А. идва при мен и с широка усмивка ми казва:

- Госпожо, вчера баща ми изкара много пари! Много пари!

- Сериозно? - питам аз. - И колко много пари изкара баща ти?

- О, много, много. Шестотин лева.

- Ооо! Ама това наистина са много пари - съгласявам се аз.

А той продължава:

- Ще ходя на ски.

Едва в тоя момент вдянах детето защо ми разказва цялата тази история.

Ивет чува какво си говорим с Ники А. и когато той си тръгва, тя ми подхвърля:

- А на мен мама ми каза: "Ми аз да не съм банкомат? Откъде да ти намеря тези 145 лева?".

Криси в лавката

2008-09-26T16:33:00.002+03:00

Кристиян от съседния клас си поръчва хот-дог. След минута лавкаджията му подава хлебче, намазано с майонеза и кетчуп, но без кренвирш. Изненадана питам дали случайно не са пропуснали да сложат и месцето.

- Ооо, - отговаря продавачът, - Криси не яде месо, но твърди, че много обича хот-дог.

Досмеша ме. А жената на лавкаджията ми смига и вика:

- Чакай да ти разправям за миналата година. Беше още в началото, през първите учебни дни, когато аз се запознах с Кристиян. На следващия ден той дойде да си купи нещо и аз се обърнах към него по име. А той ми вика:

- Хм... А ти още ли ме помниш?...

Гатанка за иглата

2008-09-26T16:26:00.005+03:00

Задавам в клас една много известна гатанка, чийто отговор е "иглата". Сигурно доста хора я помнят:

"Мъничко, голичко, а цял свят облича."

Питам що е то. Ники А. вдига ръка, за да отговори. Посочвам го, след което чувам следното:

"Гола мацка"

От пръв поглед

2007-09-06T13:07:00.000+03:00

... или разказ за едно уникално преживяване с вчерашна дата.

..............

Вчера имах среща с моите бъдещи ученичета от първи клас, заради която не можах да спя спокойно предишната нощ, защото винаги в такива случаи вълненията ми идват в повече. Станах рано, за да си взема душ, да си изсуша косата и въобще вложих усилия, за да се приведа във вид, в който децата да могат да ме възприемат с одобрение. (Във времето, когато не ходя на работа, обикновено съм по-неглиже и спортно облечена, защото се придвиждам с велосипед.)

Поводът за срещата с децата беше конкурсът за паралелката по рисуване, която ще водя аз. Изпитът беше насрочен за 10 часа, и петнайсет минути по-рано техните гласчета вече ехтяха в полупразната училищна сграда. Качих се в кабинета по рисуване и заварих част от новодошлите, вече заели места, а други - тъкмо пристигаха. Започнах да се поздравявам с тях – някои не бях виждала и с тях се запознах, а други вече познавах, защото присъстваха в началото на юни на „Деня на първокласника”.

На най-далечното място беше седнал Малин (всъщност детето не се казва така, но в интернет смятам, че личните данни са табу). С периферното си зрение го мернах, че ме фиксира, след това се изправи от чина и извика с пълен глас:

„Ама това ли ни е учителката?”

Оп-а-а..., изтръпнах. Какво ли иска да каже детето с това възклицание?

„Но тя е много красива!”

Родителите ахнаха, а аз леко се олюлях от изумление, защото не съм нито първа младост, нито първа хубост, но добре че зад мен имаше стена, та се облегнах на нея. И понеже наблизо стояха родители, им казах на шега, че вложеното старание в сутрешния ми тоалет явно не е било напразно. Те се засмяха..., но... се оказа, че работата била съвсем сериозна...

Малин дойде при мен и най-тържествено се запознахме. После той се върна обратно на мястото си, като не спираше да ме наблюдава. След малко пак дойде с разтворени ръце и ние се прегърнахме, аз го погалих по ниско подстриганата косичка и той отново си отиде на мястото.

Започна конкурсът и колегите поставиха задачата, която беше да се нарисува къща с двор, както и всичко, което може да има в един двор. Две минути по-късно Малин ме извика, за да ми покаже какво е нарисувал. Горния хоризонтален край на листа той беше оцветил в синьо. „Ти от небето ли си започнал?” – попитах го с изненада, защото наистина по-често се случва децата да започват да изграждат рисунката си отдолу-нагоре. „Аз винаги започвам от небето” – беше категоричният му отговор, на който не можеш да не се усмихнеш.

След пет минути повикването се повтори в същата форма:

„Госпожо, ще дойдете ли за малко?”

Отидох, но нищо не беше нарисувано. Той обаче ми сподели, че ще нарисува един щъркел. Одобрих идеята.

След още пет минути:

„Госпожо, ще дойдете ли за малко?”

Щъркелът беше готов, аз похвалих Малин, че фигурата му е много добра, и му казах на шега, че този щъркел си го представям как носи едно бебе.

След още пет минути:

„Госпожо, ще дойдете ли за малко?”

Щъркелът вече носеше бебе, а до него имаше още един щъркел – вероятно двамата бяха семейство. Зарадвах се на напредъка и малко се изненадах, че веднага е реализирал идеята за бебето.

След още пет минути:

„Госпожо...

Използвах паузата и продължих познатата фразата с неговия тон:„... ще дойдете ли за малко?”. Той се усмихна, а аз, естествено, отидох. Художникът вече беше „стъпил на земята” и на листа имаше нарисувана къща.

Повикванията продължиха да се повтарят горе-долу през равни интервали от 4-5 минути. Маргото влезе, за да ми каже нещо, но тъй като тя застана по средата между мен и Малин, той се обади с ясен глас:

„Не виждам моята госпожа!”

Маргото ококори едни големи очи, защото разбра намека и му отвърна, извинявайки се, че веднага ще се премести. Аз вече знаех, че детето ме поглежда честичко, но все още не знаех, че съм обект на постоянно наблюдение. Приятелката ми си тръгна, а Малин все по-малко усилия влагаше в рисунката, определено беше на друга вълна...

Колежката ми по изобразително изкуство отиде да му даде напътствия, след което се върна и ми каза: „Той ми отказа да направи онова, което аз му обяснявах, и заяви, че ще изпълнява само онова, което ти му кажеш.”

О, Боже! А аз още в началото на изпита специално представих на класа колегите си по рисуване и подчертах, че те също ще бъдат техни учители. Идеята беше първолаците да ги възприемат като равни с мен, но, както разбирам, не всички са се вслушали в думите ми...

При едно от отиванията ми при Малин, той ми сподели, че искал вече да ходи на училище и да се виждаме. „О-о” - отговорих му аз – „Не се притеснявай, предстои да се виждаме толкова често и за дълго, че е възможно някой път да ни дойде в повече. Нали знаеш, че в училище учим най-различни неща, а затова се иска време.”. „Но аз страшно много искам да се уча!” – беше неговият отговор...

Някои дечица вече бяха поприключили и аз ги събрах, за да ги изведа от училището, и да ги предам на родителите им, които ги чакаха навън. В този момент Малин най-необчаквано извика, че бил готов с рисунката – нещо, което не беше така, и с две ръце се опитваше да обхване всичко, което се намираше върху чина му, за да го вземе и да тръгне с нас. Разбрах притесненията му и го успокоих, че аз не си тръгвам, а само ще изпратя учениците и ще се върна, а той трябва да си довърши рисунката. Детето мълчаливо ме послуша и остана, а аз слязох.

Последва слизане и качване няколко пъти, за да изведа децата, които бяха готови, а на Малин вече нямах възможност да му обърна внимание. При последното ми връщане към кабинета по рисуване заварих Малин и баща му, който се беше качил, за да го вземе, в спор дали да си тръгнат или да останат още малко. Детето настояваше, че иска да си играе в училищния двор и че баща му трябва да го почака. Намесих се, за да му обещая, че през учебната година ще има много игри не само навън, но и във физкултурния салон, но сега на двора няма никой и ще му е скучно да играе сам.

Общо взето така се разделихме, а аз продължавам да съм под влияние на впечатленията си от това дете и да се опитвам да си отговоря на разни въпроси:

>> Защо то ме постави на пиедестала още от първия миг, в който ме видя? С какво го заслужих? Обяснението за външния ми вид, че бил красив и прочие, категорично отпада, просто защото не е вярно...

>> Радвам се, че ме приема с одобрение, но защо то игнорира другите учители?

>> Момченцето е емоционално, спонтанно и активно търси вниманието ми, но в училище (а и по принцип) всички деца се нуждаят от внимание в различна степен. Как ще се почувства, когато разбере, че времето ни за разговори ще бъде ограничено, защото трябва да се разпредели и върху останалите деца?

Разминаване в учебното съдържание на различните учебници

2007-04-26T22:20:00.000+03:00

Един сладък бонбон първокласник

2006-09-22T10:29:00.000+03:00

Вчера влязох в пом. дирекцията по работа и след мен нахлу един малък сладур, който започна бурно да се възмущава защо трябвало да остава в занималнята. Той не искал да стои там и се оплакваше, че никой не бил дошъл да го прибере. Оказа се, че е дете от дома за сираци. Беше толкова нещастен, че е принуден против волята си да остане в училището, че направо ми се скъса сърцето.

Пом. директорката и още една колежка нейна приятелка го гледаха със съчувствие и се чудеха как да постъпят. Все пак уговорката е да той да стои в училището - в дома разчитат, че тук ще си напише домашните. Е да, ама като е такова положението, не смятам, че трябва да измъчваме детето. Поканих го да дойде с мен, за да го изпратя заедно с две мои ученички, които също живеят в този дом - за него каки от ІV клас - да се прибере. Той с готовност се съгласи, хванах го за ръка и поехме към класната стая.

Двете момичета приеха да го съпроводят до дома. Влезе Маргото, която също ахна, като видя този малък бонбон, който много разпалено продължаваше да ни убеждава, че не иска да остава в занималнята. Тя го попита какво не му харесва в занималнята и той заяви: "Ами защото там е много грозно!". "Защо да е грозно?" - продължи да го разпитва тя. "Защото госпожата ме дърпа за ръката и ме бута..."

Тръгнахме с момичетата и с първолака да се изпращаме. Във фоайето се натъкнахме на колежката от занималнята, която, като ни видя, каза, че той трябва непременно да дойде при нея. Започна малка разправия, в която аз тактично се опитах да й обясня, че ситуацията изисква детето да не бъде насилвано. Тя продължи да настоява, а малкият, който ме беше хванал за ръката все по-силно я стискаше и с ужас в очите не спираше да повтаря, че няма да отиде в занималнята.

Колежката зави към коридора, а групата от дома за сираци продължи по пътя към къщи.

Малко по-късно в учителската стая отново се засякох с колежката от занималнята и й казах, че в случая не беше уместно да насилваме детето. Попитах я какво е ставало в занималнята и какъв е проблемът с това дете. Тя заяви, че той досега не е ходил на занималня и не разбира какъв може да е проблемът.

Като всичко, което ми се случва, и това ми се стори доста странно. И какво сега? Кой от двамата лъже - колежката или първолака? А може и двамата да казват истината. Всъщност възможно е той само да се е срещнал веднъж с колежката и тя да му е хванала малко по-грубо ръчичката, от което той да си направил съответните заключения. Сигурно така е станало. Все пак ще се опитам да си изясня нещата при първа възможност.

Ето го и Вальо - така се казва първолакът :)