От пръв поглед

... или разказ за едно уникално преживяване с вчерашна дата.

..............

Вчера имах среща с моите бъдещи ученичета от първи клас, заради която не можах да спя спокойно предишната нощ, защото винаги в такива случаи вълненията ми идват в повече. Станах рано, за да си взема душ, да си изсуша косата и въобще вложих усилия, за да се приведа във вид, в който децата да могат да ме възприемат с одобрение. (Във времето, когато не ходя на работа, обикновено съм по-неглиже и спортно облечена, защото се придвиждам с велосипед.)

Поводът за срещата с децата беше конкурсът за паралелката по рисуване, която ще водя аз. Изпитът беше насрочен за 10 часа, и петнайсет минути по-рано техните гласчета вече ехтяха в полупразната училищна сграда. Качих се в кабинета по рисуване и заварих част от новодошлите, вече заели места, а други - тъкмо пристигаха. Започнах да се поздравявам с тях – някои не бях виждала и с тях се запознах, а други вече познавах, защото присъстваха в началото на юни на „Деня на първокласника”.

На най-далечното място беше седнал Малин (всъщност детето не се казва така, но в интернет смятам, че личните данни са табу). С периферното си зрение го мернах, че ме фиксира, след това се изправи от чина и извика с пълен глас:

„Ама това ли ни е учителката?”

Оп-а-а..., изтръпнах. Какво ли иска да каже детето с това възклицание?

„Но тя е много красива!”

Родителите ахнаха, а аз леко се олюлях от изумление, защото не съм нито първа младост, нито първа хубост, но добре че зад мен имаше стена, та се облегнах на нея. И понеже наблизо стояха родители, им казах на шега, че вложеното старание в сутрешния ми тоалет явно не е било напразно. Те се засмяха..., но... се оказа, че работата била съвсем сериозна...

Малин дойде при мен и най-тържествено се запознахме. После той се върна обратно на мястото си, като не спираше да ме наблюдава. След малко пак дойде с разтворени ръце и ние се прегърнахме, аз го погалих по ниско подстриганата косичка и той отново си отиде на мястото.

Започна конкурсът и колегите поставиха задачата, която беше да се нарисува къща с двор, както и всичко, което може да има в един двор. Две минути по-късно Малин ме извика, за да ми покаже какво е нарисувал. Горния хоризонтален край на листа той беше оцветил в синьо. „Ти от небето ли си започнал?” – попитах го с изненада, защото наистина по-често се случва децата да започват да изграждат рисунката си отдолу-нагоре. „Аз винаги започвам от небето” – беше категоричният му отговор, на който не можеш да не се усмихнеш.

След пет минути повикването се повтори в същата форма:

„Госпожо, ще дойдете ли за малко?”

Отидох, но нищо не беше нарисувано. Той обаче ми сподели, че ще нарисува един щъркел. Одобрих идеята.

След още пет минути:

„Госпожо, ще дойдете ли за малко?”

Щъркелът беше готов, аз похвалих Малин, че фигурата му е много добра, и му казах на шега, че този щъркел си го представям как носи едно бебе.

След още пет минути:

„Госпожо, ще дойдете ли за малко?”

Щъркелът вече носеше бебе, а до него имаше още един щъркел – вероятно двамата бяха семейство. Зарадвах се на напредъка и малко се изненадах, че веднага е реализирал идеята за бебето.

След още пет минути:

„Госпожо...

Използвах паузата и продължих познатата фразата с неговия тон:„... ще дойдете ли за малко?”. Той се усмихна, а аз, естествено, отидох. Художникът вече беше „стъпил на земята” и на листа имаше нарисувана къща.

Повикванията продължиха да се повтарят горе-долу през равни интервали от 4-5 минути. Маргото влезе, за да ми каже нещо, но тъй като тя застана по средата между мен и Малин, той се обади с ясен глас:

„Не виждам моята госпожа!”

Маргото ококори едни големи очи, защото разбра намека и му отвърна, извинявайки се, че веднага ще се премести. Аз вече знаех, че детето ме поглежда честичко, но все още не знаех, че съм обект на постоянно наблюдение. Приятелката ми си тръгна, а Малин все по-малко усилия влагаше в рисунката, определено беше на друга вълна...

Колежката ми по изобразително изкуство отиде да му даде напътствия, след което се върна и ми каза: „Той ми отказа да направи онова, което аз му обяснявах, и заяви, че ще изпълнява само онова, което ти му кажеш.”

О, Боже! А аз още в началото на изпита специално представих на класа колегите си по рисуване и подчертах, че те също ще бъдат техни учители. Идеята беше първолаците да ги възприемат като равни с мен, но, както разбирам, не всички са се вслушали в думите ми...

При едно от отиванията ми при Малин, той ми сподели, че искал вече да ходи на училище и да се виждаме. „О-о” - отговорих му аз – „Не се притеснявай, предстои да се виждаме толкова често и за дълго, че е възможно някой път да ни дойде в повече. Нали знаеш, че в училище учим най-различни неща, а затова се иска време.”. „Но аз страшно много искам да се уча!” – беше неговият отговор...

Някои дечица вече бяха поприключили и аз ги събрах, за да ги изведа от училището, и да ги предам на родителите им, които ги чакаха навън. В този момент Малин най-необчаквано извика, че бил готов с рисунката – нещо, което не беше така, и с две ръце се опитваше да обхване всичко, което се намираше върху чина му, за да го вземе и да тръгне с нас. Разбрах притесненията му и го успокоих, че аз не си тръгвам, а само ще изпратя учениците и ще се върна, а той трябва да си довърши рисунката. Детето мълчаливо ме послуша и остана, а аз слязох.

Последва слизане и качване няколко пъти, за да изведа децата, които бяха готови, а на Малин вече нямах възможност да му обърна внимание. При последното ми връщане към кабинета по рисуване заварих Малин и баща му, който се беше качил, за да го вземе, в спор дали да си тръгнат или да останат още малко. Детето настояваше, че иска да си играе в училищния двор и че баща му трябва да го почака. Намесих се, за да му обещая, че през учебната година ще има много игри не само навън, но и във физкултурния салон, но сега на двора няма никой и ще му е скучно да играе сам.

Общо взето така се разделихме, а аз продължавам да съм под влияние на впечатленията си от това дете и да се опитвам да си отговоря на разни въпроси:

>> Защо то ме постави на пиедестала още от първия миг, в който ме видя? С какво го заслужих? Обяснението за външния ми вид, че бил красив и прочие, категорично отпада, просто защото не е вярно...

>> Радвам се, че ме приема с одобрение, но защо то игнорира другите учители?

>> Момченцето е емоционално, спонтанно и активно търси вниманието ми, но в училище (а и по принцип) всички деца се нуждаят от внимание в различна степен. Как ще се почувства, когато разбере, че времето ни за разговори ще бъде ограничено, защото трябва да се разпредели и върху останалите деца?